Целунах слънцето

Целунах слънцето,
то се скри,
а после заваля.
Сякаш нежни пера
или бледи звезди
се сипеха в тъмното.

Дъждът напълни
очите ми сиви
със нежни сълзи
и стари искри
изплуваха живи
от зениците тъмни.

Целунах слънцето -
не съжалявам.
Дори да вали.
Всички мъгли
аз обожавам
но целунах Слънцето.

Рисунка

Прегръщам света, без да мисля
и тичам със вятъра див,
със танц по пясък изписвам
"бъди като мене щастлив!"

Търся, копнея, жадувам
всеки безценен ми миг,
всяка секунда надувам
до нейният краен лимит.

Всяка усмивка случайна -
празник, нектар и заря!
Унесен във музика тайна
аз жадно обичам света.

Радост! Ела и повярвай -
подавам ти с трепет ръка.
Вземи я, със мене се радвай,
рисувай със мен по света.

Сън

Понякога умората омайна
промъква се в очите ми кафяви
и скришом, тиха и потайна
искриците им дави.

Понякога и мракът подранява
и спуска се, неканен, но желан
без капка срам се настанява,
владетел и тиран.

Понякога сънувам още буден
и виждам как вървяхме с теб
и с поглед сляп аз крача муден,
но винаги напред.

Понякога... понякога заспивам
а може би събуждам се тогаз?
Не знам. Живея, без да спирам -
всеки кратък час.

Сустринта след

Със мирис на ласки и вкус на забрава
надигам си с мъка главата.
Във чашите снощни - неясна поквара
в умът ми се дипли мъглата

от устни красиви и сладка отрова,
от стотици усмивки безгласни.
Готови в нощта, в тъмнината, в покрова
да бъдат на всичко съгласни.

Но ето - събуждам се сам - на дивана
със леко неясното чувство,
че в моята чаша е само забрава
в умът ми - мъгла и изкуство.

Писмо

Във шумата на спомени отмрели
проблясват златни плодове -
скришом са във сенките узрели
за теб - изгубено дете.

На граница на своите предели
вземи от своя собствен плод
в очите - вече посивели -
посей най-ценното - живот.

Есенният Вятър

Дървета - замъци от злато
с листа от ангелски пера
разпръскват гаснещото лято,
разтварят своите крила.

Есенният вятър хладен
откъсва листата със звън
в танц неразбран и забравен
ги среща със вечния сън.

С милувка и цвят на глухари
в ковчег от разровена пръст
на своите зимни олтари
той носи ефирната смърт.

Есенният вятър нежен
целува покосените листа
палач и любовник последен,

той помни за всяка съдба.

Очите на нощта

И очите на нощта - кафяви,
меки в своя нежен хлад,
те прегръщат - ти остави
жажда, самота и глад.

А косите на деня - от злато
те обсипват със живот,
топло, нежно, непознато

и изппълнено с любов.

В

Сега върви! Заспивай - до следваща среща,
във нечии сън за невинната пролет
ще бъдем духове бели на зима зловеща
и нежната грация, смелия полет!

Нали това сме? Сенки, частици от мрака,
дух и дихание, тъмни цветя,
и слепи, вечно следим светлината,
нашата гибел, наща съдба.

Сън заспивай, ще се срещнем във мрака,
где сенки и демони песни шептят
потъни във покоя, някой те чака,
но даже сенките трябва да спят....

Човекът

Човек - неизбежно - се ражда
и впуска се в устрем напред
върви и куцука
в беда и сполука
обзет от великата жажда
да бъде до край человек.

Човек - постепенно - проглежда
и вижда - "светът е красив".
Със птичата песен,
листата на есен
в очите изгрява копнежът,
в духът му - огънят див.

Човекът - фатално - разбира
че всичко това са лъжи.
Светът се обръща
порутена къща
във сън се разтяга всемирът,
животът му - дим и мъгли.

Човек - вероятно - намира
сили, да бъде човек.
Искра от Луната
на слънце огрята
във свят от лъжи той не спира
да бъде и огън и лек.

Човек - неизбежно - умира
и среща простор и ковчег.
Учуден безкрайно,
зарадван, но тайно
той отговор все не намира:
"бях ли до край человек?"

Клоун

Аз съм клоунът - усмихнат, окичен,
лицемер, искрен във свойте лъжи,
глупаво мъдър и мъдро циничен,
дърто магаре с вечно млади очи.

Света наблюдавам със крива насмешка -
горчива комедия, стар стадион,
где всеки навлякъл е чуждата дрешка
и мисли, че вече е метнал Харон.

Когато ме видиш, със сълзи се смееш,
но моята маска е с твоя размер,
за миг да я сложиш, ти даже не смееш,
кой ли сега е от нас лицемер?

С усмивка надраскан, смехът ми е искрен,
по-искрен от твоите сълзи, хлапе.
Че ти все си тъжен, угрижен, замислен,
смехът ти - затворен незнайно къде.

Аз съм клоунът - усмихнат, разплакан,
ела, разгадай мойто бяло лице!
Дори със твоите мъки нацапан,
смехът не напуска мойто сърце!

Самота

Във мрака бавно кова самота
удар след удар, с дъха на сърцето
изгарям омраза, любов и тъга -
усещам, във мене се ражда детето -

с душа непорочна и поглед лъчист
обвито от свойта наивна надежда
от свят не тъй сивкав, а даже златист
до който в очите му всичко се свежда.

Във мрака твърдо кова самота
удар след удар, в горещи камини
огнени пещи от умрели лета
изгреви тихо се сливат в години.

Вечност

Твойта красота е мъка,
твоята тъга е цяр,
сълзите ти са разлъка,
но усмивката е дар....

Твойто щастие венчае
мойта нежна самота
а дъхът ти все ухае
нежна сребърна луна.

Устремът ти ще прекъсна -
дай ми миг на красота,
само миг да си откъсна
от цвета на вечността.

Докато слънцето ни раздели

Кръвта студена във вените тече,
и безспирен глад от гроба те влече.
Живот ме чака, смъртта си победих,
щом жадни устни във вените ти впих.

Ела при мен, че гробът е студен,
един на друг ще бъдем ний във плен,
ще бъдем сенки, лоши и добри
докато Слънцето ни раздели!

Кактус

Под слънце и вятър
в безбрежния пясък
намира се кактус бодлив.

От огнен театър
на слънчев отблясък
заражда се чарът му див.

Той гледа зачуден
света и небето
през своя бодлив мироглед.

И твърде е муден
да гони детето
понесло се с писък напред.

Камък и лед

В цъфтяща градина, край живия плет

издига се статуя, от кмък и лед.

С очи от опали, коси от сребро

,със лед обкована като тънко стъкло.

Тя някога беше царица добра

но ледът се прокрадна във тази душа.

Света тя намрази, живота презря,

но царят вдигна свойта могъща ръка:

"Във лед си скована, царице добра,

на камък ще стане твойта бяла снага,

очите опали, косите сребро

дордето си спомниш, какво е добро."

Години минават, красиви лета,

в градината никнат незнайни цветя

и слънцето спуска игриви лъчи

по камък изящен, но ледът не топи.

И свит сред цветята той шепне слова

на мъртви копнежи, на любов и тъгa:

"Ти беше, сега си, ще бъдеш во век,

мойта нежна царица от камък и лед."

Рожба

Съдителко моя , небесен нектар,

в прахта ме поваляш - и просяк, и цар.

Със твоите думи - железен камшик

от мене изстръгваш безгласния вик.

О, мое изчадие, ти, майко добра,

ела приюти ме под твойте крила.

Със кръв захрани ме и мляко ми дай

и знай, че ще бъда със тебе докрай.

Твърде далеч

Небето - вълшебното царство

без граница, край и стена,

без гняв и стаено коварство

а само една синева.

В небето умът ми полита

към своето чисто "сега"

и търси зад облаци скрита

небесната пъстра дъга.

Небето - без клопки и мрежи

не знае отрова и меч.

Но въпреки всички копнежи

небето е твърде далеч.

Русалка

Вятърът ме разпилява
бавно над света
като пепел и жарава,
като самота.

Нота бях във твойта песен,
звук на красота,
но заглъхнах аз отнесен
там сред пепелта.

И сега - прашинка малка,
точка сред снега,
търся моята русалка,
търся песента.

Пак

Пак ще крача сред тълпите
един сред нищо.... и сред много.
И пак ли, в устрем към звездите
,някой ще ме гледа строго?

Пак ли ще греша глупашки,
ще хуля клетата съдба?
И пак ли, викайки дивашки,
света добър ще прокълна?

Пак ли ще обичам Mрака
и Слънцето ще отрека?
И пак ли, сочейки глупака,
сам в глупост ще се обрека?

Пак ли ще умирам скръбен,
та в радост пак да се родя?
И пак ли в огъня отвъден
ще мога да се приютя?

Пак ще гледам към звездите,
един от тях.... един от много.
И пак, преследвайки мечтите,
ще падам.... но ще ставам скоро.

Черно Слънце

Черен изгрев със звезди -
всичко в мен изпепелява.
И във хиляди души
мракът бавно разцъфтява.

Черни спускат се лъчи
от огън, мрак и светлина
срещат нашите очи
влизат в нашата душа.

Срещнах своите мечти
и - във мен стаен - се вдига
мрак - и хиляди звезди.
Черна, скъсана верига!

Мрак е в мен... и светлина
две едно са неразделно.
Аз денят съм... и нощта
две съм аз... но не отделно.

Черен залез. Светлина.
И гаснат сетните звезди.
С Огледало и Стрела
Черно Слънце ни дари.

Падналият ангел

Той пада надолу - стремителнмо, нежно,
кат стрък покосени цветя
и сякаш сред полет - случайно, небрежно,
загубил бе свойте крила.

Там долу във здрача е скрита Земята -
и люлка и песен и гроб.
Със своята кръв - пречитваща, свята,
той дава на всички живот.

От небето се сипят - тъжно и нежно,
безброй почернели пера,
във вихри се впускат тъй шеметно, снежно,
танцуват кат малки деца.

В дланта ми случайно перото попадна
и с глас заговори ми нов -
в падежа е имало някаква тайна
за спомен, тъга и любов.

Мъртви дни

Мъртви дни и стари срещи
в гробницата на нощта
черни спомени зловещи
сенки в моята глава.

Всичко казано се връща
гроб отворен без капак
в катакомбите прегръща
с нокти влезлия глупак.

Булка някога прекрасна
с було станало саван
вие във нощта ужасна -
лунен лик със мъртъв плам.

Мъртви дни и стари срещи
вдигат кости във нощта.
В катакомбите зловещи
търся моята душа.

Лудост!

Няма време - има мисъл,
демон шепне ми слова.
Утре, вчера - празен смисъл,
сенки смесени с тъга.

Лудост!

Сляпо виждащи очи,
черни счупени стъкла,
глух за твоите лъчи,
болка, спомен и дъга.

Лудост!

Твоят лик така свещен
сянка, гаснеща луна,
пламък в огъня студен
бяла свещ сама в нощта.

Лудост!

Плача с чужди гласове,
пъзел губещ пълнота.
Хор от демони зове,
осквернена самота!

Лудост!

Стара Жар

Седя във вечерта прохладна
пред моя хан, до пътя стар
и споменът, изтлял отдавна,
до мен присяда, стар другар.

Пред мене гаснеща жарава
бавно пръска пушек сив
и пак в очите ми изгрява
танцът свят на огън див.

Нежен вятър разпилява
сажди, гаснещи искри.
Време, спомен - отминава
изгарят старите мечти.

Моя хан светлее тихо
проскърцват старите дъски.
Във вечерта, от всички скрито
си спомнят миналите дни.

Едни скверниха ги със думи,
а други чупеха стъкла,
но много бяха във дома ми
в дом с уют и светлина.

Бавно вечерта разтваря
своя черно-лунен цвят
пепелта се разпилява,
долавям нежен аромат...

Меч

Целува скверните тела
със целувка буйна, луда
-без свян от свойта голота.
С кръвта им той пирува

на черната трапеза на пръстта.
Чака вековете без досада
единствен не познаващ самота
и предвкусва следваща наслада.

Но аз не търся гроба тъмен,
презрял съм земната наслада,
ще вдигна меча от съня отвъден
той ще бъде моята награда.

Не диря слава във дела
ни чужда кръв за ореол
едно ми стига - във ръка
да стискам меча прям и гол.

Чист ще бъда пред света,
прям и строг, но справедлив
меча ми е ням слуга -
от ад излязъл ангел сив.

Меч безсрамен пред света
сляп за зло и добрина.
Роб във моята ръка -
вижда само мене и целта.

Цъфтеж

Веднъж от жаркия пожар
малко семенце спасих.
То за мене беше дар
и аз със сила го дарих.

В тъмен спомен го садих
със сълзите си го полях.
И във мрака зъл и тих
бавно, неуморно бдях.

Огнен стрък се появи
и във пламък разцъфтя
диво в мрака той гори
дава много семена...

Ела във моята дъбрава
там пъстри пламъци цъфтят
огън, радост и забрава
душата ти ще упоят.

Ако в пъстрия пожар
малко семенце спасиш
то от мене ще е дар
в себе си да посадиш.

Зов

Съдбата тихо ме зове
отвъд мътните води
към далечни брегове
по избледняващи следи.

Вярвам аз, че има там
ново Слънце и звезди.
Цъфнали сред мрака ням,
девет сребърни луни.

В съня ми вечно те
дърпат ме и ме зоват
към далечни брегове
дълъг неутъпкан път.

Мислите

Пак рояка връхлети ме
и пак не мога да заспя.
Вскяка търси свойто име,
във форма да я облека!

Искам аз да пиша!
Искам да творя!
Искам да рисувам!
(А даже и да спя!)

И пак от сълзите горчиви
и от на братята смеха
на листи бели скачат рими
препират в моята ръка!

Борят се една през друга
с коя ли тази нощ ще бдя?
Вскяка ми е днес съпруга,
но друга взимам за нощта!

Искам да бодувам!
Искам да творя!
Искам да римувам!
(Но идва утринта...)

Водопад

Тихо водопада
ромоли, напява,
водната соната
      на ручеи стръмни
песента изпята
      на камъни тъмни.

Гръмко водопада
вълните цитира
в грохота мощен
       нежен смисъл намира.
Скрит от всички нощем
              камъни обвива
                  в целувка прохладна
                        и дива.

Нежно водопада
излива водата,
        тайничко дарява
тишина на душата
      със смеха си звънлив
               и усмивката -
                    водата.

Полет

Самотен се издигнах към небето
и с вятъра - мой брат - се слях.
Аз, викът изтръгнат от детето,
познавах само самота и страх.

И там сред ветрове игриви, смели
ечаха виковете на безброй души
и всеки давеше се в скръбни трели
и да чуе другите нямаше уши.

Горчиво пих от моте събратя
дордето не остана нито стон
че всяка болка винаги е свята
и търси да изпее своя тон.

Самотен пак заглъхнах над морето
понесъл множество съдби.
Аз, викът изтръгнат от детето,
смъртта желаех... може би.

Тост

И пак пирува до насита
на маса с тридесет блюда
и пак от мъките превита
душата пие любовта.

И аз пирувам с нея там -
гост на своята трапеза
и пак със своят поглед ням
черепът на моя срам ме гледа.

И тостовете вдигаме си двама
един през друг умрели във очи
и пием с нашата възлюбена измама
повлекли ритащи във плач съдби.

Лятна роза

С устни тъй бодливи
и дъха от жар
пиеш от кръвта ми.
На белия олтар

бавно ме принасяш
в огън и сълзи
и духа отнасяш
в своите земи.

С устни алено вдъхни ми
твойта жарка кръв
затвори очи - рубини
с мен бъди - последен, пръв.

Летхаен

Пада бялата мъгла
сива лодка приюти.
Тихо плискай се вода
кротко нека той да спи.

Ложе свийте му мъгли,
край уютната река
там във черните мечти,
бреговете на смъртта.

[Вдъхновено от Lethaen River - Tristania]

Залез

Невидими вълни
тихо си играят
със сълзите морски
сливат се в безкрая.

Самотната душа -
пламъче от рая
взира се в света
в устрема към края.

Ален тих отблясък
по сивите пера.
Тих, прозрачен крясък,
полет над вода.

Гаснещият пламък
хоризонта пали
и сърце от камък
мъката забрави.

Последната искрица
бяга по вълните
и щастлива птица

среща дълбините.

Бял сън

Прашна стая.Във тъма.
Тънка златна светлина
през тънки писани стъкла...

Бяло ложе. Тишина.
Бяла птица в сън дълбок.
И по белите пера
стели се златист поток.

Трясък. Звън на новите стебла
и разпъпили листа
чупят тази тишина
рутят къс по къс нощта.

По пода счупени стъкла,
в рамка бледата луна
пада, гасне в самота
и отстъпва на деня.

Плясък на крила.

Студеният Дар

Треперят крилата от плам
душата е огнена жар
със тежки вериги скован
това е студеният дар.

Размахвам аз тежки криле-
нежни искрици безброй,
небете ме ясно зове
към вечен безмълвен покой.

Вериги ледени дърпам
борба безнадеждна наглед
с пламък ги нежно обгръщам-
сблъсък на огън и лед.

Ледът щом смело отрежа
към Слънцето път ме зове
смелият плам на летежа
студеният дар ще даде.

Моят Трон

Бял е тронът на душата
трон от мъка и тъга
трон въздигнат в небесата,
взор към цялата Земя

Всяка болка кръв проляла
и всяка скръб-свещен завет,
издигат мойта люлка бяла
към слънцето, към свода блед.

Небесен огън ме облива
за всяка рана във гръдта
раждайки се в песен дива
на бял трон ще седя!

Феникс

Градина с алени цветя
потрепващи от шепот скрит.
Облени в кървава зора,
те чакат своя огнен миг.

Облечен в кървави лъчи,
и алени цветя в нога
аз плача с огнени сълзи
и чистя своята душа.

И обзема ме копнеж
във жарък плам да изгоря
и най-силният стремеж -
от пепел да се преродя.

Радост лее се в душата,
където огън чисти черен дим
Облей се смело във зората
и заедно ще се преродим!

Радост в тишината

Нощ в сребро и тъмнина
небеса като кристал
дъжд и синкава мъгла
забравям всякаква печал.

Тихо се прокрадава шепот
През клони, вейки и листа
и като вековно ехо
до мен достига тишина.

Отдавна гледа ме Луна,
дарила своят свят покой
бяла спътница в нощта-
на живота извор мой.

Там е моето сърце -
сред звезди и чудеса.
Там под бялото лице,
където ражда се мечта.

На Вили

Сам се раждам в светлината
на нова утрин в заранта
и сам умирам във сумрака
когато пада вечерта.

И сядаме с приятели на маса
и тежки чаши вдигаме за тост.
Ала нима това не е украса?
Украсата на тоз живот.

И сам аз бродя сред звездите
и търся бледата луна.
И сам си аз плета мечтите
дордето дойде утринта.

Радост и Тъга

Вървя в гората златнокрила
и златни листи в топъл ден
като нежна бяла самовила
душата ми прибират в плен.

Щастието с коси от есен
бяга в дивен танц край мен
леейки омайна песен
със смях се стапя в мъх зелен.

Уютно свивам се в гората,
във мойта златна тишина
где бавно сипят се листата
и бавно движи се светът.




И скреж и зима и тъга
и тънка сребърна ръка
в сърцето ми печал вселява
и в леден къс го замразява.

Полята пусти се разстилат
и в белота ума покриват.
Бавно тъна във забрава
и скреж в сърцето се вселява.

Пак се вият във спирала
мислите от лед студен.
И макар да се стопява
ледът остава си във мен.

Шепот

Ти говориш в мълчание,
аз мълча във слова.
Колко странно послание
носи таз тишина.

Ти търсеше мрака,
аз търсех звезди.
Мен огря ме луната,
ти срещна мечти.

Но стреснати двама
изгубихме път.
Във черна премяна
ме среща денят.

Аз говоря в мълчание
ти мълчиш със слова.
Но с дръго послание
пее таз тишина.

Аз търся във мрака,
ти палиш звезди.
Ти следваш луната
Аз нося мечти.

Студено сърце

Стои в утринта
хвърлей напред.
Протягам ръка,
сковава ме лед.

И жадно я гледам
в мъгла от копнеж.
Отново умирам
потънал във скреж.

Отвръща лице
не знае за мен.
Студено сърце
във зимния ден.