Бял сън

Прашна стая.Във тъма.
Тънка златна светлина
през тънки писани стъкла...

Бяло ложе. Тишина.
Бяла птица в сън дълбок.
И по белите пера
стели се златист поток.

Трясък. Звън на новите стебла
и разпъпили листа
чупят тази тишина
рутят къс по къс нощта.

По пода счупени стъкла,
в рамка бледата луна
пада, гасне в самота
и отстъпва на деня.

Плясък на крила.

Студеният Дар

Треперят крилата от плам
душата е огнена жар
със тежки вериги скован
това е студеният дар.

Размахвам аз тежки криле-
нежни искрици безброй,
небете ме ясно зове
към вечен безмълвен покой.

Вериги ледени дърпам
борба безнадеждна наглед
с пламък ги нежно обгръщам-
сблъсък на огън и лед.

Ледът щом смело отрежа
към Слънцето път ме зове
смелият плам на летежа
студеният дар ще даде.

Моят Трон

Бял е тронът на душата
трон от мъка и тъга
трон въздигнат в небесата,
взор към цялата Земя

Всяка болка кръв проляла
и всяка скръб-свещен завет,
издигат мойта люлка бяла
към слънцето, към свода блед.

Небесен огън ме облива
за всяка рана във гръдта
раждайки се в песен дива
на бял трон ще седя!

Феникс

Градина с алени цветя
потрепващи от шепот скрит.
Облени в кървава зора,
те чакат своя огнен миг.

Облечен в кървави лъчи,
и алени цветя в нога
аз плача с огнени сълзи
и чистя своята душа.

И обзема ме копнеж
във жарък плам да изгоря
и най-силният стремеж -
от пепел да се преродя.

Радост лее се в душата,
където огън чисти черен дим
Облей се смело във зората
и заедно ще се преродим!

Радост в тишината

Нощ в сребро и тъмнина
небеса като кристал
дъжд и синкава мъгла
забравям всякаква печал.

Тихо се прокрадава шепот
През клони, вейки и листа
и като вековно ехо
до мен достига тишина.

Отдавна гледа ме Луна,
дарила своят свят покой
бяла спътница в нощта-
на живота извор мой.

Там е моето сърце -
сред звезди и чудеса.
Там под бялото лице,
където ражда се мечта.

На Вили

Сам се раждам в светлината
на нова утрин в заранта
и сам умирам във сумрака
когато пада вечерта.

И сядаме с приятели на маса
и тежки чаши вдигаме за тост.
Ала нима това не е украса?
Украсата на тоз живот.

И сам аз бродя сред звездите
и търся бледата луна.
И сам си аз плета мечтите
дордето дойде утринта.

Радост и Тъга

Вървя в гората златнокрила
и златни листи в топъл ден
като нежна бяла самовила
душата ми прибират в плен.

Щастието с коси от есен
бяга в дивен танц край мен
леейки омайна песен
със смях се стапя в мъх зелен.

Уютно свивам се в гората,
във мойта златна тишина
где бавно сипят се листата
и бавно движи се светът.




И скреж и зима и тъга
и тънка сребърна ръка
в сърцето ми печал вселява
и в леден къс го замразява.

Полята пусти се разстилат
и в белота ума покриват.
Бавно тъна във забрава
и скреж в сърцето се вселява.

Пак се вият във спирала
мислите от лед студен.
И макар да се стопява
ледът остава си във мен.

Шепот

Ти говориш в мълчание,
аз мълча във слова.
Колко странно послание
носи таз тишина.

Ти търсеше мрака,
аз търсех звезди.
Мен огря ме луната,
ти срещна мечти.

Но стреснати двама
изгубихме път.
Във черна премяна
ме среща денят.

Аз говоря в мълчание
ти мълчиш със слова.
Но с дръго послание
пее таз тишина.

Аз търся във мрака,
ти палиш звезди.
Ти следваш луната
Аз нося мечти.

Студено сърце

Стои в утринта
хвърлей напред.
Протягам ръка,
сковава ме лед.

И жадно я гледам
в мъгла от копнеж.
Отново умирам
потънал във скреж.

Отвръща лице
не знае за мен.
Студено сърце
във зимния ден.