Целунах слънцето

Целунах слънцето,
то се скри,
а после заваля.
Сякаш нежни пера
или бледи звезди
се сипеха в тъмното.

Дъждът напълни
очите ми сиви
със нежни сълзи
и стари искри
изплуваха живи
от зениците тъмни.

Целунах слънцето -
не съжалявам.
Дори да вали.
Всички мъгли
аз обожавам
но целунах Слънцето.

Рисунка

Прегръщам света, без да мисля
и тичам със вятъра див,
със танц по пясък изписвам
"бъди като мене щастлив!"

Търся, копнея, жадувам
всеки безценен ми миг,
всяка секунда надувам
до нейният краен лимит.

Всяка усмивка случайна -
празник, нектар и заря!
Унесен във музика тайна
аз жадно обичам света.

Радост! Ела и повярвай -
подавам ти с трепет ръка.
Вземи я, със мене се радвай,
рисувай със мен по света.

Сън

Понякога умората омайна
промъква се в очите ми кафяви
и скришом, тиха и потайна
искриците им дави.

Понякога и мракът подранява
и спуска се, неканен, но желан
без капка срам се настанява,
владетел и тиран.

Понякога сънувам още буден
и виждам как вървяхме с теб
и с поглед сляп аз крача муден,
но винаги напред.

Понякога... понякога заспивам
а може би събуждам се тогаз?
Не знам. Живея, без да спирам -
всеки кратък час.

Сустринта след

Със мирис на ласки и вкус на забрава
надигам си с мъка главата.
Във чашите снощни - неясна поквара
в умът ми се дипли мъглата

от устни красиви и сладка отрова,
от стотици усмивки безгласни.
Готови в нощта, в тъмнината, в покрова
да бъдат на всичко съгласни.

Но ето - събуждам се сам - на дивана
със леко неясното чувство,
че в моята чаша е само забрава
в умът ми - мъгла и изкуство.

Писмо

Във шумата на спомени отмрели
проблясват златни плодове -
скришом са във сенките узрели
за теб - изгубено дете.

На граница на своите предели
вземи от своя собствен плод
в очите - вече посивели -
посей най-ценното - живот.

Есенният Вятър

Дървета - замъци от злато
с листа от ангелски пера
разпръскват гаснещото лято,
разтварят своите крила.

Есенният вятър хладен
откъсва листата със звън
в танц неразбран и забравен
ги среща със вечния сън.

С милувка и цвят на глухари
в ковчег от разровена пръст
на своите зимни олтари
той носи ефирната смърт.

Есенният вятър нежен
целува покосените листа
палач и любовник последен,

той помни за всяка съдба.

Очите на нощта

И очите на нощта - кафяви,
меки в своя нежен хлад,
те прегръщат - ти остави
жажда, самота и глад.

А косите на деня - от злато
те обсипват със живот,
топло, нежно, непознато

и изппълнено с любов.

В

Сега върви! Заспивай - до следваща среща,
във нечии сън за невинната пролет
ще бъдем духове бели на зима зловеща
и нежната грация, смелия полет!

Нали това сме? Сенки, частици от мрака,
дух и дихание, тъмни цветя,
и слепи, вечно следим светлината,
нашата гибел, наща съдба.

Сън заспивай, ще се срещнем във мрака,
где сенки и демони песни шептят
потъни във покоя, някой те чака,
но даже сенките трябва да спят....

Човекът

Човек - неизбежно - се ражда
и впуска се в устрем напред
върви и куцука
в беда и сполука
обзет от великата жажда
да бъде до край человек.

Човек - постепенно - проглежда
и вижда - "светът е красив".
Със птичата песен,
листата на есен
в очите изгрява копнежът,
в духът му - огънят див.

Човекът - фатално - разбира
че всичко това са лъжи.
Светът се обръща
порутена къща
във сън се разтяга всемирът,
животът му - дим и мъгли.

Човек - вероятно - намира
сили, да бъде човек.
Искра от Луната
на слънце огрята
във свят от лъжи той не спира
да бъде и огън и лек.

Човек - неизбежно - умира
и среща простор и ковчег.
Учуден безкрайно,
зарадван, но тайно
той отговор все не намира:
"бях ли до край человек?"

Клоун

Аз съм клоунът - усмихнат, окичен,
лицемер, искрен във свойте лъжи,
глупаво мъдър и мъдро циничен,
дърто магаре с вечно млади очи.

Света наблюдавам със крива насмешка -
горчива комедия, стар стадион,
где всеки навлякъл е чуждата дрешка
и мисли, че вече е метнал Харон.

Когато ме видиш, със сълзи се смееш,
но моята маска е с твоя размер,
за миг да я сложиш, ти даже не смееш,
кой ли сега е от нас лицемер?

С усмивка надраскан, смехът ми е искрен,
по-искрен от твоите сълзи, хлапе.
Че ти все си тъжен, угрижен, замислен,
смехът ти - затворен незнайно къде.

Аз съм клоунът - усмихнат, разплакан,
ела, разгадай мойто бяло лице!
Дори със твоите мъки нацапан,
смехът не напуска мойто сърце!

Самота

Във мрака бавно кова самота
удар след удар, с дъха на сърцето
изгарям омраза, любов и тъга -
усещам, във мене се ражда детето -

с душа непорочна и поглед лъчист
обвито от свойта наивна надежда
от свят не тъй сивкав, а даже златист
до който в очите му всичко се свежда.

Във мрака твърдо кова самота
удар след удар, в горещи камини
огнени пещи от умрели лета
изгреви тихо се сливат в години.

Вечност

Твойта красота е мъка,
твоята тъга е цяр,
сълзите ти са разлъка,
но усмивката е дар....

Твойто щастие венчае
мойта нежна самота
а дъхът ти все ухае
нежна сребърна луна.

Устремът ти ще прекъсна -
дай ми миг на красота,
само миг да си откъсна
от цвета на вечността.

Докато слънцето ни раздели

Кръвта студена във вените тече,
и безспирен глад от гроба те влече.
Живот ме чака, смъртта си победих,
щом жадни устни във вените ти впих.

Ела при мен, че гробът е студен,
един на друг ще бъдем ний във плен,
ще бъдем сенки, лоши и добри
докато Слънцето ни раздели!

Кактус

Под слънце и вятър
в безбрежния пясък
намира се кактус бодлив.

От огнен театър
на слънчев отблясък
заражда се чарът му див.

Той гледа зачуден
света и небето
през своя бодлив мироглед.

И твърде е муден
да гони детето
понесло се с писък напред.