Човекът

Човек - неизбежно - се ражда
и впуска се в устрем напред
върви и куцука
в беда и сполука
обзет от великата жажда
да бъде до край человек.

Човек - постепенно - проглежда
и вижда - "светът е красив".
Със птичата песен,
листата на есен
в очите изгрява копнежът,
в духът му - огънят див.

Човекът - фатално - разбира
че всичко това са лъжи.
Светът се обръща
порутена къща
във сън се разтяга всемирът,
животът му - дим и мъгли.

Човек - вероятно - намира
сили, да бъде човек.
Искра от Луната
на слънце огрята
във свят от лъжи той не спира
да бъде и огън и лек.

Човек - неизбежно - умира
и среща простор и ковчег.
Учуден безкрайно,
зарадван, но тайно
той отговор все не намира:
"бях ли до край человек?"